02/02/2024
"Времето на майсторите" - Железари и Ковачи
Изкуството на майсторите ковачи от възрожденското минало не ни е оставило прекрасните барокови образци на самоковските марагози, нито витите лозници върху таваните на тетевенските къщи. Кованата от ръката на чаркчии плът на желязото крие редимно сила. Ковачите рядко са оставяли дори знаците си по метала.
Всичко, което имаме от тях, са пестеливи шарки по брадви и жътварски сърпове, по лемежи и лозарски косерки, по напокривни кръстове и железни светилници. И ако в дърворезбата ние сме достигнали съвършенство в стилизирането на орнамента и вихрена игра на фантазия, в желязото възрожденските ни майстори са оставили достойнство и простота - черти, много по-вярно характеризиращи народностния дух на миналите поколения.
Ковашкият занаят е свързан с много други сродни браншвое - кантарджийство, налбантство, тюфекчийство, правенето на бронзови отливки, панти и заключалки - така нареченото дюкмеджийство, изработването на брадви - балтаджийство, изработване на ножове - бучакчийство, на части за часовникови и други механизми - чаркчийство, както и други занаяти винаги съпътствували майсторите железари.
Железарите от ранните години на възраждането са работили редимно с местни суровини - желязо, добивано в Самоков, Странджа, някой места в Родопите, Балкана и Мървашко.
Сведенията от годините на робството говорят недвусмислено, че добивът на желязо в старите български железодобивни центрове е продължило с ненамален размер и дори се е увеличило след завладяването на страната от османците. Пътешественикът Цен съобщава в 1550 г. че в околностите на София е добивано евтино и качествено желязо. В самият град са произвеждани според него много повече боздугани, отколкото където и да е било другаде в Османската империя. Качествено желязо е добивано в околностите на Враца, като особено производителни са били железодобивните съоръжения - видни - край селата Рашково, Радотина, принаделжащи на известния врачански гражданин Димитър х. Тошев.
Макар че най-голям производител на желязо у нас са оставали винаги маданите при Самоков, ковачите на изящните железни редмети, особено рочутите майстори на железни светилници в Сер, Драма и Гюмюрджина, са предпочитали мървашкото желязо от Тешево.
Това забравено сега селце в най-южните поли на Пирин е било някога оживен металодобивен център, известен широко в империята на османците. Богатият на желязо черен пясък от реките Мътница и Буровица е бил претопяван целогодишно в примитивни пещи, опалвани с дървени въглища, чиято "мърва", шушек е дал и названието на цялата покрайнина. Именно в тези пещи - "Пехци", тешовци са добивали при особена технология прочутото първично желязо, наречено "неков". Преработвайки го на многобройните пръснати из околните баири самокови, те са получавали накрая търсеното ковко и удобно за гравиране тешевско желязо.
Южните ветрове отдавна са разнесли над Мървашко синкавия ушек на пехците. Вече близо век са замлъкнали и самоковите. И днес случайно намерен изящен светилник о тези места може би единствен носи все още спомен за мървашкото желязо.
Големи железодобивни центрове е имало и в други части на Югозападна България. На пръво място - Самоков.
Самоковското желязо е предпочитано преди всичко от оръжейниците в страната. Количеството му, изпращано в сливенските тюфекчийници - работилници аз оръжие, - за няколко години е достигнало стотици хиляди оки, което прави хиляди тонове. Оценявайки голямото значение на това производство, турската държава се е опитвала неведнъж да монополизира металодобива в Самоков. Никой друг източник в европейската част на империята не е имал толкова постоянно ниво на продукция, както самоковските мадани. В 1869 г. в Самоков е имало 80 металодобивни пещи (видни) и 18 железоковачници (мадани), които ежегодно са давали над 53 000 австрийски центера (около 5500 тона) ковано желязо.
👉👉👉 https://metalworks.bg/ogradi/
